Джон Дюи

Джон Дюи е американски философ, реформатор в образованието, считан за един от основателите на движението на прагматизма. Счита се също така за баща на функционалната психология, един от водещите американски философи с приноси в педагогиката и политическите науки. Неговите идеи добиват широка популярност по света в началото на XX-ти век.
Роден е на 20 октомври 1859 г. в Бърлингтън, щата Върмонт. Завършва философия в Университета на Върмонт. Получава докторска степен през 1884 г. През 1894 г. отива в Университета на Чикаго, където добива сериозна известност. През 1910 г. се премества в Колумбийският университет в Ню Йорк, където остава до края на живота си. Дюи умира на 1юни 1952 г.
Философските идеи на Дюи са известни под името инструментализъм. Те са разработени в произведения като "Влиянието на Дарвин върху философията и други есета относно съвременната философия" ("The Influence of Darwin on Philosophy and Other Essays in Contepmorary Thought", 1910), "Как мислим" ("How We Think", 1910), "В търсене на сигурността" ("The Quest for Certainty"), 1929). Преодолявайки първоначалното влияние на хегелианството над него, Дюи се насочва към един инструменталистки подход, близък до прагматизма. Познанието бива разглеждано не като нещо абсолютно сигурно и обективно, а по-скоро като процес на взаимодействие между познаващият и познаваното. Според тази концепция, чоек може да бъде подтикнат към познание само когато е налице проблемна ситуация, т.е. такава, която го поставя в положение не неизвестност относно нещо. В проблемната ситуация понятията и вярванията ни показват своята неадекватност или пък изобщо не функционират.За да се реши проблемът, трябва да се предприеме определена стратегия, която включва преценка на проблема, изготвяне на хипотеза , експериментиране и извеждане на заключение. Така истината е само едно условно понятие, чието значение е положено в контекста на проблемната ситуация. В този смисъл се казва, че истината е "инструмент", т.е. тя е средство, с което се постига определена цел, набелязана от индивида. Това разбиране се отразява ив педагогическите възгледи на Дюи, в основата на които стои идеята за "проблемната ситуация" като единствен способ за усвояване на нови умения и знания.
Друго важно разбиране на Дюи е това за единството и целостността на опита. Според него всички разграничения , които правим - "тяло"-"душа", "материално"-"идеално", и др., са продукт на една неправилна нагласа на "разпокъсване" на опита. Всъщност религиозният, естетическият, моралният, и всички други "типове" опит, които хората по презумпция разграничават, представляват едно цяло. Оттук следва , че човекът трябва да бъде разглеждан като цялостно същество, а да не бъде разделян на тяло, дух идуша.
От гледна точка на своя инструментализъм и поради убедеността си в целостността на опита, Джон Дюи се противопоставя на метафизиката като цяло. За него познанието ни за света се постига от емпиричните науки, но е основано на еволюционизма. Еволюцията е това понятие, което не подлежи на съмнение. Критиците на Дюи заявяват, че и той има своя собствена метафизика, чийто фундамент са еволюцията и опитът.
За Дюи, подобно на Емил Дюркем, религията е социален феномен и социалните измерения са абсолютно необходими за съществуването ѝ. Той, противно на Уилям Джеймс, отрича вярата в свръхестествени явления като “суеверие”. Религията е разглеждана от него почти изцяло в етически план, като полагаща един идеал пред индивида и общността . Бог е “единството на всички идеални цели, подбуждащи ни към желаене и действие”, твърди Дюи.Според него функцията на религията е подкрепяща , но освен това религията изпълнява и друга такава- тя всъщност укрепва връзките с “цялото”. В “Една обща вяра” ("A Common Faith", 1934)той заявява, че религията трябва да показва човека в неговата свързаност. А тази свързаност е необходима, защото у човека е създадено едно чувство на изолация- и от свръхестествената религия, и от “войнстващия атеизъм”. Използването на думата “Бог”, казва той, може да спаси човека от изолация.