Аристотел

Аристотел е древногръцки философ, един от най-големите гении на Античността. Ученик на Платон и учител на Александър Македонски, Аристотел е сред малкото личности в историята, изследвали почти всяка тема, достъпна за своята епоха. В науката той изучава анатомия, астрономия, география, геология, зоология, метеорология и физика. Във философията той пише за естетика, етика, икономика, метафизика, политика, психология, реторика и теология. Занимава се още с образование, чуждоземни обичаи, литература и поезия. Съчиненията му са на практика енциклопедия на древногръцкото познание.
Аристотел е роден през 384 г. пр. н.е. в древногръцкия град Стагира на Халкидическия полуостров,откъдето идва прозвището му Стагирит. Баща му Никомах е личен лекар на цар Аминт III, баща на Филип II Македонски. Аристотел израства в македонския двор, а когато е на 15 години, баща му умира и той е поверен на грижите на своя роднина Проксен. През 367 година пр.н.е. отива в Атина и там става ученик в школата на Платон, където престоява 20 години, до смъртта на учителя си през 347 година пр.н.е.
След като напуска Атина, Аристотел отива, заедно с Ксенократ, при своя съученик Хермий, владетел на град Атарней в Мала Азия, където престоява три години. През този период той пътува с Теофраст до остров Лесбос, където двамата изследват местната флора и фауна. В Атарней Аристотел се жени за Пития, осиновена дъщеря или племенница на Хермий, от която има дъщеря, също наречена Пития.
През 343 г. пр.н.е., след смъртта на Хермий, Аристотел напуска Атарней и по покана на Филип II става възпитател и учител на сина му, бъдещият Александър Велики, който тогава е на 13 години.В Македония той преподава не само на Александър, но и на други благородници, сред които и бъдещите царе Птолемей и Касандър. Аристотел окуражава бъдещите източни завоевания на Александър, а отношението му към света е силно етноцентрично. Той съветва ученика си да бъде „водач за гърците и деспот за варварите, да гледа на първите, като на приятели и роднини, а да се отнася към вторите, като към зверове или растения“.
През 335 година пр.н.е. Аристотел се връща в Атина, където основава своята Ликейска школа, където преподава в продължение на 12 години. По това време умира съпругата му и той живее с нейната бивша робиня Херпилис, от която има един син, Никомах. Според някои източници има връзка и с бъдещия филолог Палефат.
Смята се, че по време на своя престой в Атина Аристотел съставя повечето си съчинения.Запазените до днес са главно трактати, които първоначално не са предназначени за публикуване, а служат като помощно средство при преподаването. Най-значимите сред тях са „Физика“, „Метафизика“, „Никомахова етика“, „Политика“, „За душата“ и „Поетика“.
Освен че работи в почти всяка област на познанието по това време, Аристотел има значителен принос към повечето от тях. В природните науки той работи в областта на анатомията, астрономията, географията, геологията, ембриологията, зоологията, метеорологията и физиката. В областта на философията пише за държавно управление, естетика, етика, икономика, метафизика, психология, реторика и теология. Изучава също образованието, чуждестранните обичаи, литературата и поезията. Според някои изследователи той е последният човек в историята, който е знаел всичко, което е можело да се знае по неговото време.

Платон-най-великият и най-оригиналният представител на античноста и световната философска мисъл

Платон, който произхожда от бележит атински род, е роден около 427 г. пр. Хр. Като младеж се сближава с именития философ Сократ, който става негов приятел и учител.
Скоро след смъртта на Сократ Платон напуска Атина и през следващите десет-дванайсет години пътува по чужбина. Към 387 г. пр. Хр. се завръща в Атина, където основава школа — Академията, която работи повече от деветстотин години.
През останалите четирийсет години от живота си Платон се занимава в Атина предимно с философия — преподава и пише. Най-бележитият му ученик е Аристотел, който постъпва в Академията на седемнайсет години, когато Платон е на шейсет. Платон умира осемдесет годишен в 347 г. пр. Хр.
Платон е написал трийсет и шест съчинения, повечето на политически и нравствени теми, но има и произведения по въпроси на метафизиката и теологията. Очевидно не е възможно да обобщим съчиненията му в няколко изречения. Но с риск да опростим идеите му, ще се опитаме да резюмираме главните политически възгледи, изложени в най-прочутото Платоново произведение — „Републиката“, където са застъпени схващанията му за идеалното общество.
Най-добрата форма на управление, внушава Платон, е аристокрацията. Под това той разбира не наследствена аристокрация или монархия, а аристокрация по заслуги — с други думи, управление на най-свестните и най-мъдрите личности в държавата. Те трябва да се избират не чрез вота на гражданите, а чрез кооптация.
Платон е първият от големите философи и дълго време ще остане единственият, който застъпва идеята за пълно равенство между двата пола. За да се осигури равна възможност за всички, Платон предлага децата да се възпитават и обучават от държавата. Първо, те трябва да получат цялостна физическа подготовка, като не се пренебрегват музиката, математиката и други академични дисциплини. На няколко етапа те полагат обстойни изпити. Младежите с по-нисък успех се пренасочват към стопанската дейност на обществото, а отличилите се продължават да учат. Допълнителното обучение включва не само нормалните учебни дисциплини, но и философия, под което Платон разбира неговата метафизична доктрина за идеалните форми.На трийсет и пет години на младежите, показали убедително, че са овладели теоретичните принципи, им предстои още петнайсетгодишно обучение, което включва практическа работа. И само онези, които докажат, че са в състояние да използват наученото в житейската практика, могат да бъдат допуснати в класата на наставниците. Предпочитани са младежите, показали недвусмислено, че отделят живо внимание на общественото благополучие.Членството в класата на наставниците не бива да служи за примамка. Не се предполага те да бъдат богати. Допуска се само минимално количество лична собственост и нямат право на частни къщи. Те ще получават точно определена заплата (не много висока) и не могат да притежават нито злато, нито сребро. Не им е разрешено и да създават отделни семейства — те ще се хранят общо, съпругите и съпрузите също са общи. Наградата за тези философи-царе не е материалното богатство, а задоволството от това, че служат на обществото. Такива са накратко вижданията на Платон за идеалната република.

Сократ-един от колосите на гръцката философия

Сократ е роден в Атина, в дома Алопеке. Баща му, Софрониск е скулптор, а майка му, Фенарета - акушерка. Като млад Сократ има близки отношения с философа Анаксагор, но философията му е повлияна от неговите разбирания само дотолкова, доколкото Сократ не отчита влиянието на боговете в човешкия живот, а смята, че човек е този, който прави живота си. Сократ се занимава със скулптура в младостта си и е поканен от Фидий да извае трите харити на Акропола, който по това време се изграждал отново. Това е времето на впечатляващ културен, интелектуален и политически подем на Атина, която изживява разцвета си под управлението на Перикъл, велик стратег и радетел за развитието на полиса. Сократ живее с чувството за принадлежност към Атина и атинския народ и прекарва живота си в постоянен контакт с полиса и народа в него. Жени се за Ксантипа, за която се говори, че е зла и проклета жена, но, имайки предвид факта, че Сократ нито печели пари (той никога не взима пари за разговорите си), нито допринася с нещо за благополучието на семейството си, е твърде възможно Ксантипа често да е била сърдита и недоволна.
По времето на Сократ в Атина започват да се появяват , така наречените "учители по философия", за които няма абсолютна истина, всичко е субективно и всяко положение може да се докаже точно толкова успешно, колкото и противоположното му.Сократ, спазвайки своята максима „Аз знам, че нищо не знам“, задава въпроси, чиито отговори водят към нови въпроси и диалектически достига до положения, които не могат да бъдат отречени. По този начин той се стреми преди всичко да покаже на събеседника си не толкова истинността на своите твърдения (той, всъщност, не е изразявал никакви становища, нали нищо не знае), а по-скоро несъстоятелността на упоритото и лишено от основания настояване на позиция. Искал е да покаже, че истината може да се роди диалектически, обхождайки всички положения, които могат да водят или да не водят до нея.
Сократ умира, изпивайки чаша с отрова (цикута или бучиниш).

Той не е оставил никакво писмено творчество, предпочитал е живия разговор. За него имаме свидетелства само от негови съвременници и последователи: Платон в неговите „Диалози“, където Сократ е главният персонаж, Ксенофонт, Аристофан в комедията „Облаци“, където Сократ е осмян като типичен софист, Аристотел.

Източник: http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D0%BE%D0%BA%D1%80%D0%B0%D1%82

Джон Дюи

Джон Дюи е американски философ, реформатор в образованието, считан за един от основателите на движението на прагматизма. Счита се също така за баща на функционалната психология, един от водещите американски философи с приноси в педагогиката и политическите науки. Неговите идеи добиват широка популярност по света в началото на XX-ти век.
Роден е на 20 октомври 1859 г. в Бърлингтън, щата Върмонт. Завършва философия в Университета на Върмонт. Получава докторска степен през 1884 г. През 1894 г. отива в Университета на Чикаго, където добива сериозна известност. През 1910 г. се премества в Колумбийският университет в Ню Йорк, където остава до края на живота си. Дюи умира на 1юни 1952 г.
Философските идеи на Дюи са известни под името инструментализъм. Те са разработени в произведения като "Влиянието на Дарвин върху философията и други есета относно съвременната философия" ("The Influence of Darwin on Philosophy and Other Essays in Contepmorary Thought", 1910), "Как мислим" ("How We Think", 1910), "В търсене на сигурността" ("The Quest for Certainty"), 1929). Преодолявайки първоначалното влияние на хегелианството над него, Дюи се насочва към един инструменталистки подход, близък до прагматизма. Познанието бива разглеждано не като нещо абсолютно сигурно и обективно, а по-скоро като процес на взаимодействие между познаващият и познаваното. Според тази концепция, чоек може да бъде подтикнат към познание само когато е налице проблемна ситуация, т.е. такава, която го поставя в положение не неизвестност относно нещо. В проблемната ситуация понятията и вярванията ни показват своята неадекватност или пък изобщо не функционират.За да се реши проблемът, трябва да се предприеме определена стратегия, която включва преценка на проблема, изготвяне на хипотеза , експериментиране и извеждане на заключение. Така истината е само едно условно понятие, чието значение е положено в контекста на проблемната ситуация. В този смисъл се казва, че истината е "инструмент", т.е. тя е средство, с което се постига определена цел, набелязана от индивида. Това разбиране се отразява ив педагогическите възгледи на Дюи, в основата на които стои идеята за "проблемната ситуация" като единствен способ за усвояване на нови умения и знания.
Друго важно разбиране на Дюи е това за единството и целостността на опита. Според него всички разграничения , които правим - "тяло"-"душа", "материално"-"идеално", и др., са продукт на една неправилна нагласа на "разпокъсване" на опита. Всъщност религиозният, естетическият, моралният, и всички други "типове" опит, които хората по презумпция разграничават, представляват едно цяло. Оттук следва , че човекът трябва да бъде разглеждан като цялостно същество, а да не бъде разделян на тяло, дух идуша.
От гледна точка на своя инструментализъм и поради убедеността си в целостността на опита, Джон Дюи се противопоставя на метафизиката като цяло. За него познанието ни за света се постига от емпиричните науки, но е основано на еволюционизма. Еволюцията е това понятие, което не подлежи на съмнение. Критиците на Дюи заявяват, че и той има своя собствена метафизика, чийто фундамент са еволюцията и опитът.
За Дюи, подобно на Емил Дюркем, религията е социален феномен и социалните измерения са абсолютно необходими за съществуването ѝ. Той, противно на Уилям Джеймс, отрича вярата в свръхестествени явления като “суеверие”. Религията е разглеждана от него почти изцяло в етически план, като полагаща един идеал пред индивида и общността . Бог е “единството на всички идеални цели, подбуждащи ни към желаене и действие”, твърди Дюи.Според него функцията на религията е подкрепяща , но освен това религията изпълнява и друга такава- тя всъщност укрепва връзките с “цялото”. В “Една обща вяра” ("A Common Faith", 1934)той заявява, че религията трябва да показва човека в неговата свързаност. А тази свързаност е необходима, защото у човека е създадено едно чувство на изолация- и от свръхестествената религия, и от “войнстващия атеизъм”. Използването на думата “Бог”, казва той, може да спаси човека от изолация.

Антон Макаренко

Антон Макаренко е съветски педагог и писател. В началото прогимназиален учител, след революцията Макаренко се посвещава на превъзпитанието на малолетни престъпници и на бездомни дезадаптирани юноши. През 1920 год. той организира "Колонията Максим Горки", а през 1927 г. -"Комуната Ф. Дзерджински". В тези колективи малолетните били разделени на секции с оглед извършването на обща работа под ръководството на възпитател. Така те се социализирали и преди всичко придобивали чувство за "осъзната дисциплина". Трябва да се прочете романизираният разказ за неговите експерименти в произведенията му (преведени на френски) Педагогическа поема (издадена и на български)(1933-1935) и Знамена на кулите (1938)

Ян Амос Коменски

Ян Амос Коменски чешки религиозен деец, мислител, общественик, родоначалник на съвременната педагогика, е роден на 28 март 1592 г. в моравското село Нивнице Ян Коменски произхожда от религиозно семейство, принадлежащо към протестантската общност Чешки братя. Той започва образованието си в училището на Братята. От 1608 до 1610 г. Коменски учи в латинско училище. По-нататък Коменски се образова в академията на Херборн и в университета на Хайделберг. През 1614 г. Коменски става директор на училището на протестанстката общност в Пршеров, което е начало на неговата изследователска и публикационна дейност. На 24 годишна възраст той става пастор и заминава да живее във Фулнек, където също е директор на протестантското училище. Във Фулнек Коменски се запознава с първата си съпруга - Магдалена. След потушаването на Чешкото въстание през 1621 г. Коменски е принуден да се укрива в различни селища на Чехия и Моравия. През 1622 г. от чума умират жена му и двете му деца. През 1624 г. Коменски заживява в Брандис на орлици,където заживява с втората си жена. През 1641 г. заминава за Англия, където е поканен да приеме поста първи президент на Харвардски университет. На следващата година той се премества да живее в Швеция, а след това пребивава в Ухер (Германия). През 1648 г. Коменски се връща в Лешно, където умира втората му жена, а година по-късно той се жени за трети път.
През 1650 г. Коменски е поканен да помогне за организирането на масови училища в Унгария. Там той издава Пансофистко училище. Също в Унгария Коменски приключва работата си върху първия в човешката история илюстрован учебник.наречен Светът в картини, издаден на латински език през 1658 г. През 1656 г. Коменски отново е в Лешно, където при пожар изгарят ценни негови ръкописи, в т.ч. и на чешко-немския речник, върху който Коменски работи почти през целия си съзнателен живот. Той безуспешно се опитва да възстанови своите трудове и изпада в депресия. Краят на живота на Ян Коменски настъпва в Амстердам на 15 ноември 1670 г.
Трудове Дейността на Ян Коменски се определя в съвременността като изключително плодотворна, а личността му - като всестранно развита. Неговите идеи в областта на мисленето и най-вече на педагогиката имат революционен характер. Ето защо, Коменски се определя за родоначалник на съвременната педагогика. Делото му надхвърля европейските граници и има световно значение, а трудовете му имат мащабен и енциклопедичен характер.
Дидактика Велика дидактика е основното педагогическо съчинение на Ян Амос Коменски. С него той изпъква като създател на първата цялостна система на педагогиката в историята на педагогическата мисъл. Ян Амос Коменски работи над това класическо съчинение повече от 10 години. Замисля го през време на гонението му като член и свещеник на сектата „Чешки братя”. В замъка Вилчец, където има библиотека, той попада на наскоро издадената на немски език „Дидактика“ на Елиа Боден. Беглото запознаване с тази дидактика го подтиква да се залови да напише друга, своя дидактика. В селцето Слупне, където се крие, той нахвърля плана на своята дидактика и написва много глави от нея (1625-1627). Принуден да напусне родината си, той се вижда заставен да прекъсне писането. В първоначалната редакция на чешки език съчинението бива завършено в Лешно през 1632 г. Този текст разглежда редица въпроси с оглед на конкретни чешки условия.
Със съчинението си Коменски се надява да помогне за културното възраждане на своята разорена родина. През 1635 г., когато е ректор на гимназията в Лешно, той започва да превежда „Дидактиката“ на латински език, който по това време е международният език на учените хора. При превеждането той изоставя пасажи и мисли, които засягат пряко чешкия народ и чешките условия, разширява други части, формулира по-точно и по-пълно редица основни положения, подобрява композицията на цялото съчинение. Написаната на латински език „Дидактика“ цели вече подобряването на учебното дело във всички страни. Дидактичните проблеми се преплитат с пансовските стремежи на автора, с желанието да се работи за разбирателството между хората от всички нации и за установяване на мир на земята.

Науката педагогика

Педагогика е социална наука, която изследва същността, закономерностите, тенденциите и перспективите на развитието на педагогическия процес. Тя е наука за възпитанието, обучението и образованието на детето и представлява съвкупност от научни познания, организирани в система и проверени в практиката. Педагогиката е съвкупност от закономерности, принципи, методи, форми, средства и процедури за реализация на учебно-възпитателната дейност. Крайната цел на педагогиката е формирането на човешката личност.В контекста на учене цял живот се използва думата андрагогия за еквивалентния термин при възрастните.
Педагогическата дейност се свързва с понятието мъдрост и е неразделна част от развитието на цивилизацията. Педагогическата мисъл се заражда в древногръцката, древно източната и средновековната теология и философия. За първи път е развита като наука в началото на XVII в. от английския философ Френсис Бейкън и закрепена като такава от чешкия педагог Ян Амос Коменски-Комениус. През втората половина на 19 век започва период на разцвет и диференциация на педагогическата наука. Има голяма разлика във възгледите за педагогика и педология.